Морфологията изследва формоизмененията с граматичен смисъл.
Морфема - най-малката съставна част на думата с морфологично значение. В един език може да съществуват не повече от 5000 морфеми (за сравнение за съвременните езици е характерен речников състав средно около 100-120 хил. думи).
Морфемариум - опис на морфемния инвентар на езика (за българския език още не е изготвен).
Видове морфеми: корен, префикс (представка), суфикс (наставка), флексия (окончание), интерфикс (свързва корените в сложна дума - язовир). Суфиксът има словообразователен смисъл.
Спорен е въпросът за наличието на инфикс (морфема, която стои в рамките на корена) в българския език. Някои изследователи смятат, че в случаи като родя-раждам става дума за морфонологично редуване.
Нове морфеми в даден език почти никога не се образуват, но е възможно да се заемат от други езици. Морфемният инвентар е до голяма степен затворена категория.
Дума - морфема или сбор от морфеми с граматично и лексикално значение. Между морфемите на една дума не могат да се поставят други думи.
Nomina composita - сложна дума с два или повече корена, свързани най-често с интерфикс.
11 Ноември 2009
08 Ноември 2009
Lekce 8
Дателен падеж Komu? Čemu?
Падежът на непрякото допълнение.Изпълнява най-често функцията на второ допълнение на глаголите. Но има глаголи, чийто пряк обект изисква Датив. Обикновено това са глаголи, означаващи действие в полза или вреда на някого, или глаголи за мисловни действия и реакции.
Предлози с Датив:
k - движение, завършващо в непосредствена близост обекта. Изразява и абстрактни значения, както и време.
proti - срещуположност или несъгласие.
vůči - отношение.
kvůli - причина.
Дателен падеж ед.ч.
Мž
Т. скл. м. tomu mlad-ému pán-u/-ovi předsed-ovi
М. скл. м. našemu mladš-ímu muž-i soudc-i/-ovi
Mn
Т. скл. м. tomu mlad-ému hrad-u
М. скл. м. našeemu mladš-ímu stroj-i
F
Т. скл. м. té mladé kost-i žen-ě
М. скл. м. naší mladší písň-i řůž-i
N
Т. скл. м. tomu mlad-ému měst-u
См. скл. м. kuř-et-i
М. скл. м. našemu mladšímu moř-i
naměst-í
Дателен падеж мн.ч.
Местоименията и прилагателните са еднакви за всички родове.
těm mlad-ým
našim mladš-ím
Съществителните имена в Мž = Mn -ům
F
Т. скл. м. kost-em žen-ám
М. скл. м. písn-ím řuž-ím
N
Т. скл. м. mest-ům
См. скл. м. kuř-at-ům
М. скл. м. moř-ím
naměst-ím
Звателен падеж - той не изразява синтактични отношения в изречението.
В ЗП се поставя обръщението. Např. pane doktore, Vašku, Marketo и т.н.
Има само форми за съществителни имена в единствено число.
Евентуално, ако ви трябват форми за мн.ч., използват се формите за мн.ч. в Номинатив (Именителен падеж).
Mž
pan-e předsed-o
muž-i soudc-е
F
žen-o kost-i
ruž-i písn-i
Средният род е равен на средния род в Номинатив ед.ч.
Падежът на непрякото допълнение.Изпълнява най-често функцията на второ допълнение на глаголите. Но има глаголи, чийто пряк обект изисква Датив. Обикновено това са глаголи, означаващи действие в полза или вреда на някого, или глаголи за мисловни действия и реакции.
Предлози с Датив:
k - движение, завършващо в непосредствена близост обекта. Изразява и абстрактни значения, както и време.
proti - срещуположност или несъгласие.
vůči - отношение.
kvůli - причина.
Дателен падеж ед.ч.
Мž
Т. скл. м. tomu mlad-ému pán-u/-ovi předsed-ovi
М. скл. м. našemu mladš-ímu muž-i soudc-i/-ovi
Mn
Т. скл. м. tomu mlad-ému hrad-u
М. скл. м. našeemu mladš-ímu stroj-i
F
Т. скл. м. té mladé kost-i žen-ě
М. скл. м. naší mladší písň-i řůž-i
N
Т. скл. м. tomu mlad-ému měst-u
См. скл. м. kuř-et-i
М. скл. м. našemu mladšímu moř-i
naměst-í
Дателен падеж мн.ч.
Местоименията и прилагателните са еднакви за всички родове.
těm mlad-ým
našim mladš-ím
Съществителните имена в Мž = Mn -ům
F
Т. скл. м. kost-em žen-ám
М. скл. м. písn-ím řuž-ím
N
Т. скл. м. mest-ům
См. скл. м. kuř-at-ům
М. скл. м. moř-ím
naměst-ím
Звателен падеж - той не изразява синтактични отношения в изречението.
В ЗП се поставя обръщението. Např. pane doktore, Vašku, Marketo и т.н.
Има само форми за съществителни имена в единствено число.
Евентуално, ако ви трябват форми за мн.ч., използват се формите за мн.ч. в Номинатив (Именителен падеж).
Mž
pan-e předsed-o
muž-i soudc-е
F
žen-o kost-i
ruž-i písn-i
Средният род е равен на средния род в Номинатив ед.ч.
07 Ноември 2009
Isidora Sekulić - Исидора Секулич
Текст на български език по-долу
O jednoj od naših najvećih književnica svih vremena, Isidori Sekulić, nije lako napisati članak koji bi stao u nekoliko pasusa teksta. Žena koje je budućim generacijama ostavila kulturno bogatstvo neprocenjive vrednosti, zaslužuje čini se, mnogo više od toga koliko se o njoj zna i priča danas i koliko su naši savremenici, spremni da priznaju njenu veličinu. Usamljena, neshvaćena i odbačena, svoj je život privela kraju u strahu od anateme tadašnje kulturne elite, koja ju je osuđivala očigledno u njoj prepoznajući svog najjačeg konkurenta. Ali Isidora je ćutala. Vrhunac dostojanstva koji čovek ikada može postići, postigla je ta ponosna žena koja ni do svog poslednjeg časa nije odstupala od svojih principa i kosmopolitskih pogleda na svet. Volela je Njegoša, doživljavajući ga kao vrhunac pesničkog i umetničkog izražaja, a njena “Pisma iz Norveške”, svrstavaju se u jedan od najlepših putopisa ikada napisanih u srpskoj književnosti. Zašto je Isidora volela tišinu i zašto je pred smrt spalila jednu od svojih knjiga koju je pisala čitav život, pokušaćemo da ispričamo u ovoj maloj prič i o velikoj srpskoj književnici.
Isidora Sekulić, rođena 18 februara 1877. god. u Bačkoj, svoj književni rad započela je prilično kasno, tek posle tridesete godine. Do tada je kao i sve školovane žene toga vremena, radila kao nastavnica. Svoju učiteljsku karijeru započela je u Pančevu, gde je nailazila na veliko nerazumevanje sredine, a potom i u Šapcu, da bi od 1919. godine konačno prešla u Beograd. Veliki gubitak koji je doživela smrću oca i brata Dimitrija (1900.) uslovio je da se i onako povučena i od mnogih neshvaćena, Isidora još više osami i okrene svom književnom stvaralaštvu. Nad njihovim grobom provodila je sate i dane u razmišljanju i tugovanju, ali je u svom velikom bolu pronašla i delić utehe. Naime, Isidora se sprijateljila sa jednim starim grobarom, koji joj je vremenom prepričavao istorije i sudbine zemunskih porodica koje su tu bile sahranjivane. Ona je to vredno i pomno zapisivala u svoju “crnu svesku”, a najzanimljivije priče kasnije je uobličila u svoju “Hroniku palanačkog groblja”. Ostaće zapisano i to da je Isidora Sekulić prva žena koja je postala akademik, za dopisnog člana Akademije primljena je 1939. godine, a za redovnog 1950. godine.
Isidora Sekulić je ceo svoj život provela u velikoj usamljenosti daleko od sveta i očiju javnosti, i kao i svi velikani, neshvaćena od malograđanske desničarske sredine koja ju je često prozivala i etiketirala. Bolešljiva i ranjiva, sklanjala se kako ne bi izazivala osudu i podozrenje naročito u tadašnjim književnim krugovima koji su se u mnogo čemu razlikovali od njenih kosmopolitskih stavova i misaonih širina. Književnu reč je posmatrala sa najširih aspekata ljudskog saznanja i zato je i mnogo putovala i obilazila druge zemlje kako bi proširila sve svoje vidike i upoznala se sa drugim kulturama i narodima. Tako su 1914. nastala “Pisma iz Norveške”, jedan od najlepših putopisa ikad napisanih u srpskoj književnosti. U “Pismima iz Norveške” ona potpuno detaljno i mistično dočarava severnjačku prirodu, ljude, predele, i sve to povezuje u jedan dubok misaoni sklop o postojanju, prolaznosti, smrti. Teško da je iko pre nje, i posle nje mogao tako svestrano i bogato da uobliči lepotu doživljenog sa lepotom unutrašnjeg poimanja sveta.
Između dva rata – I i II svetskog, Isidora je najveći deo svog stvaralačkog opusa posvetila pripovetkama i esejima. Teme koje je pronalazila za najinspirativnije su bile vezane za lepotu postojanja, prolaznost, porodicu, osvrtala se na sudbine porodice i pojedinaca i njena dela su uvek bila prepoznavana kao ona napisana rukom tople, ljudske, saosećajne duše. Ivo Andrić bio je jedan od njenih retkih prijatelja i veliki poštovalac njenog književnog rada. Naročito je bio zadivljen i opčinjen upravo njenim kritikama i esejima. Kao književni kritičar, Isidora Sekulić nije spadala u redove onih koji su u to vreme branili i zastupali nacionalističke stavove domaćih pisaca, nije se bavila osudama, već blagonaklonom kritikom i poređenjem sa svetskim piscima. Za nju je kultura bila kosmopolitska ideja, ideja sveta i širine, nikako upakovana u jednu sredinu i jedan narod.
“Međutim, u onoj maloj, mučnoj, jednostavnoj Srbijici onoga vremena, ko je bio kosmopolit, i su čim?! Ko je u krvi, i u tradiciji svojih otaca mogao biti kosmopolit u ondašnjoj Srbiji koja je, kao obično, na sebe natovarila bila vazdan teških domaćih problema oko Srbije, Bosne, Jugoslavije u začetku. Ili smo kosmopoliti bili mi, iz Vojvodine, koji smo baš krvi radi bežali u Srbiju?…” – Isidora Sekulić
"Ako nešto vredim neka to kažu posle moje smrti, a ni dva dana pred smrt ne želim da me hvale."
I upravo iz tog razloga ona je i putovala stalno i neumorno, i u Francusku, i u Nemačku i Skandinaviju i u Rusiju, Malu Aziju, Afriku… Sa tih putovanja izrastala je u još umniju, dublju i svestraniju književnicu koju su tadašnji prodesničarski lobisti sve više anatemisali. Među prvima koji su je javno osuđivali bio je i Jovan Skerlić koji je čak i njeno ime obesmislio rekavši da je ono “anacionalno” i “nesrpsko”, a drugi njen progonitelj, koji joj je spremao i hapšenje zbog knjige o Njegošu (”Njegošu knjiga duboke odanosti”), bio je Milovan Đilas. Na žalost, te pretnje naterale su je da drugi deo te knjige spali. Ona se uvek branila ćutanjem, jer je u ćutanju pronalazila onu divnu ravnotežu duha i uma. Daleko ispred svog vremena, i duhom i perom, neshvaćena i često osporavana, Isidora Sekulić je u jednom intervjuu iz 1957. god rekla – Volim tišinu… Ako nešto vredim neka kažu posle moje smrti, a ni dva dana pred smrt ne želim da me hvale.” Umrla je godinu dana kasnije (5.april 1958. godine), u 81. godini života.
U gotovo, pola veka svog književnog stvaralaštva Isidora Sekulić je objavila dela: “Saputnici” (1913.), “Pisma iz Norveške” (1914.), “Đakon Bogorodičine crkve” (1920.), “Hronika palanačkog groblja” (1940.), “Zapisi” (1941.), “Analitički trenuci i teme” (1941.), “Knjiga duboke odanosti Njegošu” (1951.), “Govor i jezik kulturna smotra naroda” (1956).
O tome koliko je Isidora Sekulić kao književnica, značajna za srpsku istoriju i kulturnu baštinu, ne treba mnogo trošiti reči. Ona skromna, kakva je uvek bila, želela je da njena dela govore umesto nje same i to je postigla. Ali ono što je najznačajnije i najvrednije što je nam je ova velika i hrabra žena ostavila u nasleđe jeste – borba. Konstantna i neumorna borba protiv predrasuda, protiv lažnog elitizma i nadobudnog i okrutnog nacionalizma koji ne može napred voditi ni jednu naciju. Kultura je ono što čoveka oplemenjuje, a širina pogleda ono što ga čini čovekom.
* * *
За Исидора Секулич, една от нашите (сръбски – бел. прев.) най-видни писателки на всички времена, не е лесно да се напише статия в няколко абзаца. Жената, която е оставила на бъдещите поколения културно богатство с неоценима стойност, заслужава, струва ми се, много повече от това, което днес се знае и говори за нея и в много по-голяма степен готовността на нашите съвременници да признаят нейната величина. Усамотена, неразбрана и отхвърлена, последните дни от живота си прекарва в страх от анатемата на тогавашния културен елит, който я осъжда, очевидно съзирайки в нея своя най-силен конкурент. Но Исидора мълчи. Връхната точка на достойнство, която човек въобще може да постигне, е постигнала тази достойна жена, която до последния си час не отстъпва от своите космополитски възгледи. Страстна почитателка на Негош, когото е преживявала като връх в поетическото изразяване, а книгата й „Писма от Норвегия” се нарежда до едни от най-красивите пътеписи писани някога в сръбската литература. Защо Исидора обича самотата и защо преди смъртта си е изгорила една от книгите, които е писала през целия си живот, ще се опитаме да разкажем в тази малка история за голямата сръбска писателка.
Исидора Секулич е родена на 18 февруари 1877 г. в Бечка (Войводина – бел. прев.), а литературната си дейност започва доста късно, чак след тридесетата си годишнина. Дотогава, както всички добре образовани жени по това време, работи като учителка. Своята учителска кариера започва в Панчево, където се натъква на голямо неразбиране от страна на обществеността, след това работи в Шабац, а през 1919 г. окончателно се премества в Белград. Голямата загуба, която преживява, смъртта на баща й и брат й Димитрие (1900 г.) кара и без друго мълчаливата и неразбрана Исидора, още повече да се усамоти и да се обърне към литературата. На гробовете им Исидора прекарва часове и дни в размишления и тъга, но в голямата си болка открива и късче утеха. Исидора се сприятелява с един стар гробар, който понякога й разказва историите на земунските семейства, които били погребани в гробището. Записала тези истории старателно и точно, по-късно тя ще използва най-интересните от тях в своята „Хроника на селското гробище”. В историята ще остане и това, че Исидора е първата жена-академик, за асоцииран член на Академията (Сръбска академия за наука и изкуство – бел. прев.) е приета през 1939 г., а за редовен – 1950 г.
Целия си живот Исидора прекарва в усамотение, далеч от света и очите на обществото, като всички велики творци, неразбрана от еснафската десничарска среда, която често я обсъжда и й поставя етикети. Болезнено чувствителна и ранима, тя се притаява в желанието си да не предизвиква присъди и подозрения, особено сред тогавашните литературни кръгове, които в много отношения са се различавали от широките й схващания. Литературата тя разглежда през най-широкия аспект на човешкото съзнание, затова много пътува и обикаля други страни, за да разшири своите виждания и да опознае други народи и култури. Така, през 1914 г. се появяват „Писма от Норвегия”, един от най-хубавите пътеписи писани въобще в сръбската литература. В „Писма от Норвегия” тя съвсем детайлно и мистично описва северната природа, хората, местата и всичко това свързва в една дълбока мисловна верига със съществуването, преходността и смъртта. Трдно някой, преди или след нея, би могъл така богато и всестранно да спои красотата на преживяното с красотата на вътрешното разбиране за света.
Между двете войни – Първата и Втората световни, Исидора посвещава най-голям дял от своето творчество на разкази и есета. Темите, които намира за най-вдъхновяващи са свързани с красотата на съществуването, преходността, семейството, разглежда съдбата на семейството и личността, а творбите й винаги носят усещането, че са написани от ръка с топла, човешка, съчувстваща душа. Иво Андрич е бил един от редките й приятели и изключителен ценител на нейното творчество. Особено се впечатлявал и омагьосвал от нейните критически статии и есета. Като литературен критик Исидора Секулич не е била в редиците на онези, които се застъпват за националистичните идеи на писателите от онова време, не се е занимавала и с „присъди”, а по-скоро с благосклонна критика и съпоставяне със световните писатели. За нея литературата е космополитна идея, идея на света и простора, а не ограничение в рамките на една среда или един народ.
„Впрочем, в онази малка, мъчна, проста Сърбийка от онова време, кой може да се нарече космополит и как?! Кой в кръвта и традициите на своите деди може да бъде космополит в тогавашната Сърбия, която както винаги, се товареше с тежки национални проблеми като Сърбия, Босна, Югославия в зародиш. Или космополити бяхме ние, от Войводина, които точно заради кръвта бягахме в Сърбия?...” – Исидора Секулич
"Ако струвам нещо, нека да го кажат след смъртта ми, не искам да ме хвалят два дни преди да умра."
И точно поради тази причина, тя пътува постоянно и неуморно, и във Франция, и в Германия и Скандинавието, и в Русия, Мала Азия, Африка... С тези пътувания израства като още по-интелектуален, по-задълбочен, по-всестранноразвит писател, когото съвременните продесничарски лобисти още по-силно анатемосват. Измежду първите, които гласно я осъждат е Йован Скерлич, който дори обявява името й за „анационално” и „несръбско”, друг нейн гонител, който й подготвял арест заради книгата й посветена на Негош (”Njegošu knjiga duboke odanosti” - На Негош - книга с дълбока отдаденост) е Милован Джилас. За съжаление, точно тези заплахи я карат да изгори втората част на тази книга. Тя винаги се пази с мълчание, защото в мълчанието открива онова чудно равновесие между духа и ума. Изпреварила съвременниците си далеч във времето, с дух и перо, неразбрана и често оспорвана, в едно интервю от 1957 г. Исидора казва: „Обичам тишината... Ако струвам нещо, нека да го кажат след смъртта ми, не искам да ме хвалят два дни преди да умра.” Умира година по-късно (на 5 Април 1958 г.) на 81 години.
В почти половинвековния си творчески път, Исидора Секулич е издала следните книги: „Спътници” (“Saputnici”, 1913), „Писма от Норвегия” (“Pisma iz Norveške”, 1914), „Дяконът от Богородичната църква” (“Đakon Bogorodičine crkve”, 1920), „Хроника на селското гробище” (“Hronika palanačkog groblja”, 1940), „Записи” (“Zapisi”, 1941), „Аналитични мигове и теми” (“Analitički trenuci i teme”, 1941), „На Негош - книга с дълбока отдаденост„ (“Knjiga duboke odanosti Njegošu”, 1951.), „Говор и език, културен преглед на народа” (“Govor i jezik kulturna smotra naroda” , 1956).
За това колко важен писател е Исидора Секулич за сръбската история и културно наследство не е нужно да се казват много думи. Скромна, каквато винаги е била, тя е искала само произведенията й да говорят какво е постигнала. Онова, което е най-важно и най-значимо, което тази смела жена ни е оставила като наследство – борбата. Постоянната и неуморна борба срещу предразсъдъците, срещу лъжливия елитаризъм, срещу слепия и жесток националиъм, който не ще изведе напред нито една нация. Културата е онова, което облагородява човека, а широтата на възгледите, онова, което го прави човек.
_____________________
Статията е взета от Posh magazin.
Исидора Секулич в Wiki (sr)
O jednoj od naših najvećih književnica svih vremena, Isidori Sekulić, nije lako napisati članak koji bi stao u nekoliko pasusa teksta. Žena koje je budućim generacijama ostavila kulturno bogatstvo neprocenjive vrednosti, zaslužuje čini se, mnogo više od toga koliko se o njoj zna i priča danas i koliko su naši savremenici, spremni da priznaju njenu veličinu. Usamljena, neshvaćena i odbačena, svoj je život privela kraju u strahu od anateme tadašnje kulturne elite, koja ju je osuđivala očigledno u njoj prepoznajući svog najjačeg konkurenta. Ali Isidora je ćutala. Vrhunac dostojanstva koji čovek ikada može postići, postigla je ta ponosna žena koja ni do svog poslednjeg časa nije odstupala od svojih principa i kosmopolitskih pogleda na svet. Volela je Njegoša, doživljavajući ga kao vrhunac pesničkog i umetničkog izražaja, a njena “Pisma iz Norveške”, svrstavaju se u jedan od najlepših putopisa ikada napisanih u srpskoj književnosti. Zašto je Isidora volela tišinu i zašto je pred smrt spalila jednu od svojih knjiga koju je pisala čitav život, pokušaćemo da ispričamo u ovoj maloj prič i o velikoj srpskoj književnici.
Isidora Sekulić, rođena 18 februara 1877. god. u Bačkoj, svoj književni rad započela je prilično kasno, tek posle tridesete godine. Do tada je kao i sve školovane žene toga vremena, radila kao nastavnica. Svoju učiteljsku karijeru započela je u Pančevu, gde je nailazila na veliko nerazumevanje sredine, a potom i u Šapcu, da bi od 1919. godine konačno prešla u Beograd. Veliki gubitak koji je doživela smrću oca i brata Dimitrija (1900.) uslovio je da se i onako povučena i od mnogih neshvaćena, Isidora još više osami i okrene svom književnom stvaralaštvu. Nad njihovim grobom provodila je sate i dane u razmišljanju i tugovanju, ali je u svom velikom bolu pronašla i delić utehe. Naime, Isidora se sprijateljila sa jednim starim grobarom, koji joj je vremenom prepričavao istorije i sudbine zemunskih porodica koje su tu bile sahranjivane. Ona je to vredno i pomno zapisivala u svoju “crnu svesku”, a najzanimljivije priče kasnije je uobličila u svoju “Hroniku palanačkog groblja”. Ostaće zapisano i to da je Isidora Sekulić prva žena koja je postala akademik, za dopisnog člana Akademije primljena je 1939. godine, a za redovnog 1950. godine.
Isidora Sekulić je ceo svoj život provela u velikoj usamljenosti daleko od sveta i očiju javnosti, i kao i svi velikani, neshvaćena od malograđanske desničarske sredine koja ju je često prozivala i etiketirala. Bolešljiva i ranjiva, sklanjala se kako ne bi izazivala osudu i podozrenje naročito u tadašnjim književnim krugovima koji su se u mnogo čemu razlikovali od njenih kosmopolitskih stavova i misaonih širina. Književnu reč je posmatrala sa najširih aspekata ljudskog saznanja i zato je i mnogo putovala i obilazila druge zemlje kako bi proširila sve svoje vidike i upoznala se sa drugim kulturama i narodima. Tako su 1914. nastala “Pisma iz Norveške”, jedan od najlepših putopisa ikad napisanih u srpskoj književnosti. U “Pismima iz Norveške” ona potpuno detaljno i mistično dočarava severnjačku prirodu, ljude, predele, i sve to povezuje u jedan dubok misaoni sklop o postojanju, prolaznosti, smrti. Teško da je iko pre nje, i posle nje mogao tako svestrano i bogato da uobliči lepotu doživljenog sa lepotom unutrašnjeg poimanja sveta.
Između dva rata – I i II svetskog, Isidora je najveći deo svog stvaralačkog opusa posvetila pripovetkama i esejima. Teme koje je pronalazila za najinspirativnije su bile vezane za lepotu postojanja, prolaznost, porodicu, osvrtala se na sudbine porodice i pojedinaca i njena dela su uvek bila prepoznavana kao ona napisana rukom tople, ljudske, saosećajne duše. Ivo Andrić bio je jedan od njenih retkih prijatelja i veliki poštovalac njenog književnog rada. Naročito je bio zadivljen i opčinjen upravo njenim kritikama i esejima. Kao književni kritičar, Isidora Sekulić nije spadala u redove onih koji su u to vreme branili i zastupali nacionalističke stavove domaćih pisaca, nije se bavila osudama, već blagonaklonom kritikom i poređenjem sa svetskim piscima. Za nju je kultura bila kosmopolitska ideja, ideja sveta i širine, nikako upakovana u jednu sredinu i jedan narod.
“Međutim, u onoj maloj, mučnoj, jednostavnoj Srbijici onoga vremena, ko je bio kosmopolit, i su čim?! Ko je u krvi, i u tradiciji svojih otaca mogao biti kosmopolit u ondašnjoj Srbiji koja je, kao obično, na sebe natovarila bila vazdan teških domaćih problema oko Srbije, Bosne, Jugoslavije u začetku. Ili smo kosmopoliti bili mi, iz Vojvodine, koji smo baš krvi radi bežali u Srbiju?…” – Isidora Sekulić
"Ako nešto vredim neka to kažu posle moje smrti, a ni dva dana pred smrt ne želim da me hvale."
I upravo iz tog razloga ona je i putovala stalno i neumorno, i u Francusku, i u Nemačku i Skandinaviju i u Rusiju, Malu Aziju, Afriku… Sa tih putovanja izrastala je u još umniju, dublju i svestraniju književnicu koju su tadašnji prodesničarski lobisti sve više anatemisali. Među prvima koji su je javno osuđivali bio je i Jovan Skerlić koji je čak i njeno ime obesmislio rekavši da je ono “anacionalno” i “nesrpsko”, a drugi njen progonitelj, koji joj je spremao i hapšenje zbog knjige o Njegošu (”Njegošu knjiga duboke odanosti”), bio je Milovan Đilas. Na žalost, te pretnje naterale su je da drugi deo te knjige spali. Ona se uvek branila ćutanjem, jer je u ćutanju pronalazila onu divnu ravnotežu duha i uma. Daleko ispred svog vremena, i duhom i perom, neshvaćena i često osporavana, Isidora Sekulić je u jednom intervjuu iz 1957. god rekla – Volim tišinu… Ako nešto vredim neka kažu posle moje smrti, a ni dva dana pred smrt ne želim da me hvale.” Umrla je godinu dana kasnije (5.april 1958. godine), u 81. godini života.
U gotovo, pola veka svog književnog stvaralaštva Isidora Sekulić je objavila dela: “Saputnici” (1913.), “Pisma iz Norveške” (1914.), “Đakon Bogorodičine crkve” (1920.), “Hronika palanačkog groblja” (1940.), “Zapisi” (1941.), “Analitički trenuci i teme” (1941.), “Knjiga duboke odanosti Njegošu” (1951.), “Govor i jezik kulturna smotra naroda” (1956).
O tome koliko je Isidora Sekulić kao književnica, značajna za srpsku istoriju i kulturnu baštinu, ne treba mnogo trošiti reči. Ona skromna, kakva je uvek bila, želela je da njena dela govore umesto nje same i to je postigla. Ali ono što je najznačajnije i najvrednije što je nam je ova velika i hrabra žena ostavila u nasleđe jeste – borba. Konstantna i neumorna borba protiv predrasuda, protiv lažnog elitizma i nadobudnog i okrutnog nacionalizma koji ne može napred voditi ni jednu naciju. Kultura je ono što čoveka oplemenjuje, a širina pogleda ono što ga čini čovekom.
* * *
За Исидора Секулич, една от нашите (сръбски – бел. прев.) най-видни писателки на всички времена, не е лесно да се напише статия в няколко абзаца. Жената, която е оставила на бъдещите поколения културно богатство с неоценима стойност, заслужава, струва ми се, много повече от това, което днес се знае и говори за нея и в много по-голяма степен готовността на нашите съвременници да признаят нейната величина. Усамотена, неразбрана и отхвърлена, последните дни от живота си прекарва в страх от анатемата на тогавашния културен елит, който я осъжда, очевидно съзирайки в нея своя най-силен конкурент. Но Исидора мълчи. Връхната точка на достойнство, която човек въобще може да постигне, е постигнала тази достойна жена, която до последния си час не отстъпва от своите космополитски възгледи. Страстна почитателка на Негош, когото е преживявала като връх в поетическото изразяване, а книгата й „Писма от Норвегия” се нарежда до едни от най-красивите пътеписи писани някога в сръбската литература. Защо Исидора обича самотата и защо преди смъртта си е изгорила една от книгите, които е писала през целия си живот, ще се опитаме да разкажем в тази малка история за голямата сръбска писателка.
Исидора Секулич е родена на 18 февруари 1877 г. в Бечка (Войводина – бел. прев.), а литературната си дейност започва доста късно, чак след тридесетата си годишнина. Дотогава, както всички добре образовани жени по това време, работи като учителка. Своята учителска кариера започва в Панчево, където се натъква на голямо неразбиране от страна на обществеността, след това работи в Шабац, а през 1919 г. окончателно се премества в Белград. Голямата загуба, която преживява, смъртта на баща й и брат й Димитрие (1900 г.) кара и без друго мълчаливата и неразбрана Исидора, още повече да се усамоти и да се обърне към литературата. На гробовете им Исидора прекарва часове и дни в размишления и тъга, но в голямата си болка открива и късче утеха. Исидора се сприятелява с един стар гробар, който понякога й разказва историите на земунските семейства, които били погребани в гробището. Записала тези истории старателно и точно, по-късно тя ще използва най-интересните от тях в своята „Хроника на селското гробище”. В историята ще остане и това, че Исидора е първата жена-академик, за асоцииран член на Академията (Сръбска академия за наука и изкуство – бел. прев.) е приета през 1939 г., а за редовен – 1950 г.
Целия си живот Исидора прекарва в усамотение, далеч от света и очите на обществото, като всички велики творци, неразбрана от еснафската десничарска среда, която често я обсъжда и й поставя етикети. Болезнено чувствителна и ранима, тя се притаява в желанието си да не предизвиква присъди и подозрения, особено сред тогавашните литературни кръгове, които в много отношения са се различавали от широките й схващания. Литературата тя разглежда през най-широкия аспект на човешкото съзнание, затова много пътува и обикаля други страни, за да разшири своите виждания и да опознае други народи и култури. Така, през 1914 г. се появяват „Писма от Норвегия”, един от най-хубавите пътеписи писани въобще в сръбската литература. В „Писма от Норвегия” тя съвсем детайлно и мистично описва северната природа, хората, местата и всичко това свързва в една дълбока мисловна верига със съществуването, преходността и смъртта. Трдно някой, преди или след нея, би могъл така богато и всестранно да спои красотата на преживяното с красотата на вътрешното разбиране за света.
Между двете войни – Първата и Втората световни, Исидора посвещава най-голям дял от своето творчество на разкази и есета. Темите, които намира за най-вдъхновяващи са свързани с красотата на съществуването, преходността, семейството, разглежда съдбата на семейството и личността, а творбите й винаги носят усещането, че са написани от ръка с топла, човешка, съчувстваща душа. Иво Андрич е бил един от редките й приятели и изключителен ценител на нейното творчество. Особено се впечатлявал и омагьосвал от нейните критически статии и есета. Като литературен критик Исидора Секулич не е била в редиците на онези, които се застъпват за националистичните идеи на писателите от онова време, не се е занимавала и с „присъди”, а по-скоро с благосклонна критика и съпоставяне със световните писатели. За нея литературата е космополитна идея, идея на света и простора, а не ограничение в рамките на една среда или един народ.
„Впрочем, в онази малка, мъчна, проста Сърбийка от онова време, кой може да се нарече космополит и как?! Кой в кръвта и традициите на своите деди може да бъде космополит в тогавашната Сърбия, която както винаги, се товареше с тежки национални проблеми като Сърбия, Босна, Югославия в зародиш. Или космополити бяхме ние, от Войводина, които точно заради кръвта бягахме в Сърбия?...” – Исидора Секулич
"Ако струвам нещо, нека да го кажат след смъртта ми, не искам да ме хвалят два дни преди да умра."
И точно поради тази причина, тя пътува постоянно и неуморно, и във Франция, и в Германия и Скандинавието, и в Русия, Мала Азия, Африка... С тези пътувания израства като още по-интелектуален, по-задълбочен, по-всестранноразвит писател, когото съвременните продесничарски лобисти още по-силно анатемосват. Измежду първите, които гласно я осъждат е Йован Скерлич, който дори обявява името й за „анационално” и „несръбско”, друг нейн гонител, който й подготвял арест заради книгата й посветена на Негош (”Njegošu knjiga duboke odanosti” - На Негош - книга с дълбока отдаденост) е Милован Джилас. За съжаление, точно тези заплахи я карат да изгори втората част на тази книга. Тя винаги се пази с мълчание, защото в мълчанието открива онова чудно равновесие между духа и ума. Изпреварила съвременниците си далеч във времето, с дух и перо, неразбрана и често оспорвана, в едно интервю от 1957 г. Исидора казва: „Обичам тишината... Ако струвам нещо, нека да го кажат след смъртта ми, не искам да ме хвалят два дни преди да умра.” Умира година по-късно (на 5 Април 1958 г.) на 81 години.
В почти половинвековния си творчески път, Исидора Секулич е издала следните книги: „Спътници” (“Saputnici”, 1913), „Писма от Норвегия” (“Pisma iz Norveške”, 1914), „Дяконът от Богородичната църква” (“Đakon Bogorodičine crkve”, 1920), „Хроника на селското гробище” (“Hronika palanačkog groblja”, 1940), „Записи” (“Zapisi”, 1941), „Аналитични мигове и теми” (“Analitički trenuci i teme”, 1941), „На Негош - книга с дълбока отдаденост„ (“Knjiga duboke odanosti Njegošu”, 1951.), „Говор и език, културен преглед на народа” (“Govor i jezik kulturna smotra naroda” , 1956).
За това колко важен писател е Исидора Секулич за сръбската история и културно наследство не е нужно да се казват много думи. Скромна, каквато винаги е била, тя е искала само произведенията й да говорят какво е постигнала. Онова, което е най-важно и най-значимо, което тази смела жена ни е оставила като наследство – борбата. Постоянната и неуморна борба срещу предразсъдъците, срещу лъжливия елитаризъм, срещу слепия и жесток националиъм, който не ще изведе напред нито една нация. Културата е онова, което облагородява човека, а широтата на възгледите, онова, което го прави човек.
_____________________
Статията е взета от Posh magazin.
Исидора Секулич в Wiki (sr)
03 Ноември 2009
Lekce 7
Domácí úkol
Doplňte správný tvar výrazů v závorcé.
Zajímá (já) ta nová kniha.
Vidíš (ta vysoká dívka)?
Mám rád (čeština).
Трябва да познаете падежа и да поставите изразите в скобите, в правилната им форма.
Gumídci méďové
Rázní a smělí, a s hrdými čely
chtějí se dělit o zážitky své.
Hluboký lesem se jejich spěh nese,
nebojme se, že jsou nemluvové.
Méďové skáčou jako míčky gumové
v příbězích, jež mají úroveň,
gumídci méďové.
Kouzla a divy jdou staletí s nimi
i tajemství šťávy, jež nedají si vzít.
Jsou hrdí a vědí, že silou medvědí
se kdykoliv budou za správnou věc bít.
Méďové skáčou jako míčky gumové
v příbězích, jež mají úroveň,
gumídci méďové, gumídci méďové.
Doplňte správný tvar výrazů v závorcé.
Zajímá (já) ta nová kniha.
Vidíš (ta vysoká dívka)?
Mám rád (čeština).
Трябва да познаете падежа и да поставите изразите в скобите, в правилната им форма.
Gumídci méďové
Rázní a smělí, a s hrdými čely
chtějí se dělit o zážitky své.
Hluboký lesem se jejich spěh nese,
nebojme se, že jsou nemluvové.
Méďové skáčou jako míčky gumové
v příbězích, jež mají úroveň,
gumídci méďové.
Kouzla a divy jdou staletí s nimi
i tajemství šťávy, jež nedají si vzít.
Jsou hrdí a vědí, že silou medvědí
se kdykoliv budou za správnou věc bít.
Méďové skáčou jako míčky gumové
v příbězích, jež mají úroveň,
gumídci méďové, gumídci méďové.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
